ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА НА 42-ТЕ ЖЕНИ, ДЕВОЙКИ И ДЕЦА ОТ С.МАНАСТИР

Едва ли има друга година в новата българска история като 1913, когато победите и пораженията, възторгът и покрусата, възходът и падението се сменят толкова скоро и оставят толкова трайни следи в съдбата ни като народ и държава. Още не е отминало опиянението от победата на българската армия, превзела Одринската крепост и радостта от сключения на 17 май 1913 г. в Лондон договор, с който Османската империя отстъпва на държавите от Балканския съюз територията на северозапад от линията Мидия-Енос, когато на 16 юни избухва Междусъюзническата война. Българските войски в Тракия са изтеглени в посока на Македония, оставяйки беззащитно българското население тук.

Междувременно, търсещата реванш Османска империя се възползва от създадената ситуация след „престъпното безумие” на цар Фердинанд и в началото на юли 1913 г., в нарушение на Лондонския договор, реокупира Източна Тракия, прогонвайки безмилостно и планомерно българското население от нея. Насилията се прехвърлят и на запад от река Марица, където изоставеното от българските войски и административни власти българско население е подложено на жестокости и гонения от башибозушките отряди, редовната османска войска и самообявилите се в средата на август 1913 г. гюмюрджински автономисти. Ударът е насочен срещу българските села в Беломорието, които не се подчиняват на автономисткото правителство. Сред тях е и непокорният Манастир. Едва на 5 септември, когато селото е нападнато за втори път, жителите му го напускат и в опит за спасение бягат към съседните села. Част от хората се крият в горите в продължение на 25 дни, когато ги намира преследващият ги башибозук. Петдесетте жени, деца и шестима въоръжени мъже отказват да се предадат и след разразилата се битка оцелелите българи успяват да пробият обсадата, за да потърсят помощ. Останалите 42 жени и деца са пленени и в течение на няколко месеца са държани скрити по околните села. Намерени са едва в средата на февруари 1914 г. , жестоко избити и захвърлени в урва в землището на село Аврен. Близките им събират останките им и ги погребват в общ гроб. За тях българската общественост научава от съобщение във в. „Мир” от 20 февруари 1914 г.

Безсмислената жестокост, на която стават жертва тези тракийски жени и деца, неоправдана нито тогава, нито сега от каквито и да било геополитически кроежи или други рационални обяснения, не е останала без смисъл за  нас, техните потомци. Тяхната гибел крещи срещу насилието и призовава към милосърдие и хуманност, към уважение на живота и  достойнството на всяко човешко същество, без разлика на етнос и вяра и особено към  жената – създателка на живота и детето – неговото продължение. Споменът за тях поддържа жива представата ни за това кои сме и защо сме такива, но също така мобилизира за добри дела – за солидарност и взаимна подкрепа, за добросъседство, разбирателство и съзидателен труд, в името на бъдещето и живота тук, в това красиво и спокойно кътче на Родопите, в нашата Родина, която е една за всички.“
С поднасяне на венец Сдружение Елисей се поклони пред паметта на на тези жени, девойки и деца.